Мили приятели, това, което винаги е било щедро и безмерно – това е била волята на обич от Отца ни, благодатта, която Неговият Син е давал и това, което Неговите ученици са могли да донесат като хляб и причастие на света. Имайте ги в своите души и сърца!
Има един проблем, основен в битието на човека – това е неговият Път. За да бъде ходен път, трябва да има пътник; за да има пътник, трябва да има някой, който е посочил пътя; за да има някой, който е посочил пътя, трябва да има Творец. Ето защо ще говорим за Учител, учение и ученик.
Можем да започнем от ученик и да кажем учение, Учител; може да кажем учение, ученик и Учител, но винаги Отец ще бъде по-голям от Сина, а Синът ще бъде по-голям от този, на когото е дал. И всички те са неразделно битие на Сътворителя – всички те са Живот. Казвал съм: човекът съществува, но не живее – само Бог живее, изхождайки от онази вечна изречена от Христа фраза: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Ще трябва да се изходи Пътят, ще трябва да се осъществи Истината, за да се познае Животът. От там и фразата ми, че Бог не се доказва, Бог се живее. Затова за мен Пътят и Школата (или Учението) са сгърнати тайни в онова, което наричаме Брахмавидия – наука за живота на Бога. Нищо вън от Него не е било и няма да бъде. А че човек бяга от Бога, това е негова проява, но Бог никога не е бягал от човека. И затова на човека е позволено да се върне у Бога. За да се скъси пътят или да се изходи в съответната му чистота; за да се стигне до онова, което наричаме Живот, се явява нуждата от учение. Но никога не е имало учение без Учител.
На Учителя не са потребни поклоненията, нито регистрираните други уважения. Той не е дошъл с цел, а е дошъл със задача на служение. Учителят служи – Той няма цел. Целта е на тези, които се развиват, за да стигнат в едно учение и след това, получили своето освещение, да се научат да служат. Служението е път, в еволюцията, а еволюцията е живота на онова, което ратува за обожествяване и се себепознава в Отца. Затова ученикът трябва да добие съответните качества, чрез които свидетелствува за Учителя си. Учителят дава, но не натрапва; Учителят съветва, но не наказва; Учителят благославя, но не иска благодарности. Който се върне да благодари, губи Пътя. Така че когато видите учител, който иска благодарности и ви връща от пътя, и ви губи пулсацията – посъмнявайте се малко. На Учителя благодарност не е нужна. Ако чувството си за благодарност сложите като идея за възхищението във будността си, вие сте пораснали и вървите. А Той е имал от какво да познае, че сте Му благодарили. Вашето съвършенство е Неговата благодарност. А не да се върнете и да кажете: „Много ви благодаря, Учителю“. Каква Му е ползата на Учителя? Научете се на лична жертва в Космичния план, а тя когато се слее с еволюцията – Учителят знае, че сте Му благодарни. Този, който иска да ви върне и да ви каже: „Вие забравихте да ми благодарите!“ – не, пази Боже!
Затова една от потребите, които трябва ученикът да осъществи – това е степента на развитието на съзнанието му от царството на усещането в царството на мисленето; от пътя на опита – към съзерцанието. Опитът е потребен на ученика, та когато влезе в реката на еволюцията да се самосъзерцае. И друг път съм казвал – всички океани се състоят от капки, но смелостта на капката да бъде в океана е учителювото действие върху учениците. Това е нужно – ученикът да не се губи като капка в океана. А няма океан да не е от капки. Това е духовната будност, когато със зрелостта от опита (който имате да извървите в школата или в учението) сте се оформили като капка, защото чрез самосъзнанието ще се познаете в Бога. Изграждайки себе си, обожествявайки себе си – вие сте Бог в развитие. Всеки човек е Бог в развитие. Най-голямата му дързост е, когато се е изправил и е тръгнал, а не когато се е изправил и се оглежда дали е свършил нещо.
И тук школите, и тук ученията имат за задача да му дадат крила. Те знаят, че той като Икар няма да се напъти с восъчните си крила към Слънцето – това е, което трябва ученикът да научи от Учителя. Учителят не дава леката съблазън на радостта на победителя. Не! Той може да му каже, че всичко е победимо, но не и, че леко се побеждава. И тогава ще му разкрие големия урок – няма страдание, а има развитие. Ако ученикът осъзнае, че всяка пречка е негов опит, че всяка пречка е негово зрение, че той е, който ще трябва да пренесе малката искра Прометеева в душата на другите, тогава е разбрал онова, което Брама рече на Буда: Иди и проповядвай!, Иисуса рече на Своите ученици: Идете и дайте това Евангелие по света. Защо? Защото те са вече искри, а искрата свети. Но главнята осветява, а слънцето животвори, защото е сбор от милиони същества, извършили своята еволюция. Това върши Учителят като отваря утробата на Всемирността, в която е вложена всяка от нашите души. Раждането от тази утроба е именно Великото учителство, Великата школа на учениците и голямото и вечно Учение, което сменя имената си, но има само едно предназначение – вие сте Богове!
Няма религия, която да не даде на своите събудени деца път и будност. Път не се ходи без будност. Дори когато някой е ослепял като един Едип цар (в митологията) – неговата дъщеря го водеше. Много голяма тайна е това, когато един син ще убие баща си, ще се ослепи след това в непорочна грешност и ще бъде воден от своята дъщеря. Потърсете ги в себе си тези синовности, майчиности, дъщери и синове, за да видите каква голяма тайна се крие – че слепия трябва да бъде воден. Христос ви го рече: Не може слепец, слепеца да води.
Другото нещо, което ученикът трябва да изработи в себе си, това е властта за цялост. Основно – власт над мисленето, където вятърът на изкушението може да отнесе плода на мисълта. Ако не владеем цялостно своята същност, ние сме още в школата на развитието. И там винаги ще има назидание, но никога не бива да се страхувате от наказание. Няма наказание – има уроци, за да се усвои опита на промяната, за да ви даде безлюлейното съзерцание, безмълвното съзерцание на българските исихасти.
Другият път на ученика, това е толерантността. Това е, може би, най-трудната проблема, която човекът трябва да усвои, която ученикът трябва да разреши – че насилието като самочувствие е безумство. Защото нетолерантността е насилие – насилие над чужда воля, насилие над чужд път, насилие като самообладание в измамата. Това е ужас. А толерантността е най-тежката и най-трудноусвоимата добродетел, особено в религиите. Защо? Защото всяка от тях пледира, че тя е божествена, а другата е сатанинска. Това внушение за насилие е родило фанатизма, а той е беда. Фанатизмът е липса на вътрешна свобода, а вътрешната свобода идва само от светлината на вярата. Вярата, че Бог е Всемирност; вярата, че Бог е Истина; вярата, че Бог е Дух и само с Истина и Дух иска да Му се кланяме; вярата, че човек е толкова божествен, колкото неговата духовна йерархия му позволява и че в чувството си на толерантност трябва да го водим, а не да го упрекваме. Позволете на чуждата вяра правото да го грее и да гасне. Ако това чувство имаме към ученика, когото срещнем – че неговата вяра му свети и че неговата вяра ще изгасне, тогава ще го приемем и ще му помогнем. Но да упражним насилието като самочувствие, че сме победители, е наистина един голям конфликт и никакво наше ученичество не е налице. Може би точно затова Питагор е възпитавал цели три години своите ученици в търпимост. Търпимост, която ги е довеждала до унижение, но която ги е отработвала да бъдат толерантни. Разбира се, че такъв метод в двехилядната година е наистина непристоен и би било смешно да извикаме методите на старите окултни школи за развитие. Ние никога няма да ги отречем, но сме длъжни да ги развием. Христос не отрече Старозаветието, само че му свали дрехата и така позволи да се оплоди Правдата с Учението за Любовта. Така че не е беда, когато срещнем нетолерантността – беда е, ако я направим оплодена в обратния знак. Защо? Защото малката вяра е светлина, но тя е светлина, която ще угасне.
Еволюцията е гасила хиляди огньове на верското самочувствие на човека. Еволюцията е основният закон, от който никой Учител не се е отказал и никое учение не го е пренебрегнал (независимо официалността). Никой ученик не е вървял напред, нито може да се развие, ако се лиши от еволюцията. Точно ученичеството показва признание на закона `и, защото от първи клас върви нагоре. Това е най-добрият израз, че са го признавали. А този, който не иска да усвои Закона на Еволюцията, той не разбира от Всемирността, на която е задължен всеки.
Казва се, че Учителят е Всемирна даденост. Това е безспорен факт. Но Той не е задължен на нея, а на Своите ученици. На учениците е задължен. И ако те така разберат тайната на своето развитие, тогава могат да кажат, че Учител и Всемирност са едно и също. Защото Той е у тях и те са у Него. Това е дълг, който ученикът трябва да изпълни, а Учителят – да служи. Защото ученичеството и учението са служението на Учителя. Той не може да служи вън от тази схема. Едното е водоравно, другото е вертикално. Школите винаги ще имат един хоризонтал – учениците и винаги един вертикал – ученията. Ученията винаги ще хранят за бъдеще своите ученици. Те са бъдещето, а учениците са, които го осъществяват. Защото, ако едно учение не ви даде бъдеще, каква школа ще бъде тогава тя и какво учение ще направи? Бъдещето е учението, учениците са плътта на бъдещото учение. И Христос каза: Не вие Ме избрахте, а Аз вас. Вие, които плетяхте мрежите за риби, елате да ви науча да станете ловци на човеци. Това е Пътят, а светилото е вярата.
След това идва най-потребното на ученика и истинската радост на Учителя – вътрешното равновесие. Какво е вътрешното равновесие? Приложена толерантност. Най-голямата беда за учениците е липсата на толерантност. Усвоената, приложена толерантност е вътрешното равновесие и това ви сочи далеко камъните на ходенето. Когато ви покани някой да ходите една миля с него, вие вървете две! Това е овладяната толерантност, това е вътрешното равновесие и вие няма да се смутите да дарите две мили път на своя ученик. Той може да ви познае чак тогава, когато разчупите хляба, както учениците му в Емаус отиваха и чак когато разчупи хляба познаха, че Той тъй трошеше хляб. Но не се умори да им даде две мили път. Това е вътрешното равновесие – когато ученикът е усвоил опита и е приложил съзерцанието като вътрешно прозрение, когато е надмогнал насилието като израз на самочувствие, когато е надживян конфликтът между живот и материя. Това е, когато школите са еволюция и вътрешно съсредоточаване. Защото школата е едно събиране, едно съсредоточаване, на онова, което до вчера е имало улица, а не още път. А вие знаете моя израз – Пътят е един, улиците са много! Така че школата е една вътрешна самосъхраненост. Тя е сигурността и взаимното преливане, тя е кладата, на която една Дидона горя – кладата на Любовта. А сега е кладата на Мъдростта. Дидона трябваше да изгори, за да даде на своя Еней път към Рим. Това е школата! Школата е вътрешната сгърнатост на посветени, на тръгнали на път. Защото Учителят от Логос, от Всемирност им дава насъщ хляб на знанието, хляб, от който не се огладнява. Който не може да яде този хляб, той остава някъде назад по пътищата. И затова школите, като учения обаче, са предтечи. Те са мостикът, на който капитанът на кораба се качва, за да даде компасния път. Там е кристализирала бъдността. А никой, който няма в душата си път за бъдното, не може да върши подвиг. Той стои на всекидневната си трапеза и чака ковчег. Който има бъдеще, той път ходи. Това е школата, това е и учението. Може да каже някой: „Да, Христос даде учението, а три века го нямаше“. Нямаше го, но в пещта на Вечното часовете не играят роля. Там се приготвяше хляба на Любовта. И ето – хилядолетия човечеството яде. Стотици години преди Него в света на митологията и научното мислене се правеха големи школи – школата на Питагор, школата на Орфей. Орфей, този наистина дарен Божествен син, се опита да слее две големи учения – учението на Дионисий с учението на Аполон – нагледното, опитното в лицето на Аполон и мистичното в лицето на Дионисий. Той направи Аполоно-Дионисиевото начало (или Дионисий-Аполоновото начало). Това беше великата школа, която готвеше, месеше тестото за хляба на Любовта. Малко след това ще го видите и в лицето на един Платон да приготвя идеята за Любовта, на един Сократ, който говори за любовта... Затова ги наричаме предтечи – предвестници. Колко много е нужно за човечеството да се отработи, за да можете да видите и ролята на школите, и ролята на учениците знайни и незнайни, бройни и безбройни, записани или не... Защото в Десетте Божи заповеди не беше писано „Обичай врага си!“. И ако изходим само от тази драска, която е сложена тогава от Всевишния, нямаше да имаме учение за Любовта.
Така че можем да кажем за някои заповеди, че са изживени вече и да имаме тайната на боговете, защото някои не са имали прозрение по-голямо от това. „Обичай врага си!“ и Десетте Божии заповеди. Ако с това свършваше битието, отдавна да е привършил и светът. Той е толкоз необятен, че една съдбовна воля не може да бъде вложена в едно само учение. А самата еволюция ни свидетелствува за това. Сега съдбовната воля трябва да бъде освободена, за да можем да активизираме еволюцията в нейната велика тревога, наречена битие на Мъдростта.
Това са школите! Работило се е с десетки, със стотици години за битието на отделния човек, защото Азът в съвършенството си ще познае Божията тайна, че Христос е втора ипостас. Победете в себе си адовите сили и Евридика ще бъде вън, ще дойде на Слънчевата площ. Иначе шест месеца долу, шест месеца горе – пазарлък. Това е човекът още и няма защо да се сърдим. Но бъдещето ни дава друго – светлината на Мъдростта – Мъдростта като приложна Любов; Мъдростта като събуден пътник, който не се страхува от дълъг път.
За мен учението трябва и има своята плътна утроба – лицето на школата. Там има винаги един надпис: Радвайте се! След като Христос даде на човечеството една отворена врата за победа над смъртта, всички следовници са достатъчно будни да бъдат и признателни. Радвайте се, Аз победих света. Това е вече нещо, от което душата не бива да се освобождава. Тя трябва да го има като насъщен живот. Радвайте се, Аз победих света. Следователно, можете да слизате във всички царства адови или неадови, но едно е бъдещето – Царството Небесно. Това е бъдещето на школите. Ако един Орфей се измъчваше и пееше вълшебни песни, за да слезне в адовото царство, за да измъкне своята Евридика; ако един Дионисий беше събрал след себе си сатирите да развеселяват – не, сега не! Радвайте се, Аз ви избавих от царството адово, Аз ви давам Царство Небесно. Школата има отговорност да осъзнае, че освобождението, което Той ни даде не е още Свобода. Вие сте, които трябва да си направите Свобода. Освобождение има – дадено е, посочено е Царството Небесно, казано е: Радвайте се, Аз победих. Освободени сте, но това още не е Свобода. Мъдростта ще ви освободи, защото тя е светлина на приложената Любов, Мъдростта е знание за бъдещето; Мъдростта е, чрез която трябва да направите живота си дарение на Бога.
Бог достатъчно прощава, но ние дали достатъчно Му даваме е въпросът, който ще стои пред всеки ученик; въпросът, който ще бъде обясняван от всеки Учител на бъдещето; въпросът, който във всяка школа ще бъде писан: „Колко Му даваме, за да се осъществим в идеята за Свобода?“ Защото Всемирът не може да бъде познат без личното. А щом Той и ние сме едно – това беше най-съвършения израз на последния Учител: Аз и Отца едно сме – няма нищо обидно и нищо дързостно да кажем, че личността във Всемира се познава. Това е, което ще ви даде като реалност живота на Мъдростта и личното ни присъствие – Аз и Отца едно сме! Тогава вече ще си отговорим колко Му даваме, за да можем да кажем това. А Той какво даде? Разпятие! Възкресение! Всичко! Когато сте обречени на разпятие, трябва никоя клетчица у вас да не протестира, че се жертвате. Никоя клетка! Това е помирение. Ако нещо у вас, дори най-малкото, протестира: Къде се жертваш! – не ще се жертвате. Това е цялостното изгаряне, това е всесъжението. Всичко! В Него нито една клетчица не се съпротиви. Всичко беше дадено.
И сега вълната на Мъдростта ще ви освободи от скалата на добродетелите, в които много се заплитат. Губейки пътя, заплитат се в добродетелите. А без добродетели няма нравствено изграждане. В „История на религиите“ разгледах религията и като духовна потреба, и като нравствена градация... Това не е отричане от нравствената добродетелна схема. Но трябва да се знае какво трябва да надкрачим. Христос коя схема надкрачи? Тази на Правдата – без да я отрича. Така че, когато казвам освобождение от скалата на добродетелите, сложете си новата мерилка за добродетели. Няма врагове! „Обичайте ги“, рече Той. Аз ви казвам: Няма зло, има нееволюирало добро. Полярностите не бива да определят битието ви. Развитието ще ви научи и вие ще степенувате добродетелите, защото Мъдростта като светлина чертае образа на служението. А това от своя страна ще ни даде нови валенции за нови добродетели. И Той им даде подобни уроци, когато ги изведе в Преображението, за да извърши йерархическо посвещение. А когато отиде в Гетсиманската градина, ги покани да съприсъстват в живота Му в причастието на святост. Той им даваше видимо посвещение, а те заспаха. Учителите не крият – Те показват, подсказват и си заминават. И понякога казват: Има неща, които не можем да ви разкрием. Но нищо не са скрили, което може да бъде дадено. Те никога не са влизали през комина. През комина са вкарвали при тях хора, да ги лекуват, но Те винаги влизат през врата – тясна. Това трябва да се разбере. Това е Мировата душа. Защото Учителят е една Мирова душа. С какъв образ е пред вас, пред човечеството – това е наименование. Дали ще бъде Иисус, дали ще бъде Сидхарта, дали ще бъде Зороастър, дали ще бъде Конфуций, Хермес... За историята на Духа това няма значение. Но за историята на ученика, за историята на школите и Ученията – да, има значение. Като служители на Вечната Всемирност, на Мировия Логос – Учителите нямат нужда от звания, от имена. Но понеже паметта на човека трябва да бъде хранена със спомена, а споменът като ритмика – с думата, която е казана за Учителя, остават белег във вековете. И затова трябва да се научат имената в ритмика, за да могат да ни служат. Това ще даде вълната на Мъдростта и това е, което има да се научи – знание, което като всемирност ви дава йерархия. В такъв смисъл трябва да кажем, че само силният може да измъкне плевела от душата си без да се страхува, че семената на добрата жътва ще бъдат също така измъкнати. Затова каза на учениците си: Почакайте да узреят и тогава... А силният плеви. И когато една школа, когато едно учение влизат в Пътя и душата на човечеството, плевелите на едно минало – било в разряда на добродетелите, било в метафизичното мислене, било в приложната социалност – трябва да бъдат измъкнати. Това правят всички Учители. И затова Иисус каза: Аз не дойдох да ви донеса мир, а меч. И Той наистина донесе меч. Меч, който рани милиони души; меч, който разсече хиляди вериги; меч на една нова религия – религията на Любовта. Ние никога няма да късаме с тази любов, защото тя е градация от Яковата стълба към Бога. Любов като неизмеримост в акта на Сътворението, Любов като духовна вълна. Трябва да правим тези разлики и мисля, че точно това обучение са вършили Учителите над Своите ученици. Любовта като акт на Сътворението и Любовта като духовна вълна, като религия, която трябва да влезе в душите. Защото в Сътворението планетната плът е пълна с любов – това, което виждате в цялата природа. Но в човека? И затова моята мисъл е – природата е безжалостна, но не и жестока. Защото тя, по закона на еволюцията, трябва да дава промени.
Така този закон влиза в душите на всички и като огън – чрез Мъдростта. Мъдростта е жаравата на мисълта! Победата над мисълта е сигурност за нашето цялостно развитие и много школи дават обучителни методи и средства за овладяването `и. Мисъл, която трябва да бъде все повече и повече одухотворявана, мисъл, която трябва да бъде път от интуицията. А интуицията е вашето утрешно време. Предоставете на нея оня вълшебен полъх да имате вътрешно прозрение и усет, който се нарича едно вътрешно откровение. Не умувайте над онова, което може да задвижи вашия вътрешен свят. Умуването е рамка на Небето. А може ли да има Небето рамка? Никога! Следователно умуването ще прави своите драски, както гръмотевиците ги правят, но никога не са ограничили Небето. И никога не са надмогнали Слънцето. Такава е мисълта ни и тя ни е нужна, тя ни трябва. Но нека я направим все по овладяна и все по-чиста, за да приеме интуицията, защото волята на Планетния Логос чрез нея е демонстрирала това, което наричаме знание. Знание чрез мисълта, чрез гносиса; знание, за което е казано, че човешката мъдрост е глупост пред Бога. Аз с тази фраза на древноюдейските пророци не се съгласявам. Но има разлика между знание получено от ума – гръмотевичната светлина и знание, получено от Слънцето, което е интуицията. В такъв случай наистина една светкавица е бледа сянка от светлината на Слънцето на Мъдростта. Безспорно, когато на човека му е била необходима мъничката светлина, за да излезе от пещерата – това е било една голяма благодат. Не можем да отречем правото на еволюцията да ни извежда със своите стъпала. И не можем да се сърдим на Божествената хармония, че не сме мислили както Слънцето ни осветява, а да благодарим, че имаме пулсацията и на светкавицата. Така ще признаем цялата хармония на волята на Логоса над нашето битие. И в първото начало, когато е имало Учител и ги е учил на мислене, Той е бил толкоз свещен и толкоз посветен, колкото и сега който и да е друг. А Той е трябвало да им каже как да се ползват от Светлината. Така че не бива да правите йерархии на Великите, защото над тях има и други. И тогава, когато сбъркаме, пречим на еволюцията. Затова е казано: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Матея 7: 1).
Каквато и подкваса да слага Учението на ученика, тя винаги е била благодатна. Затова в еврейския народ, когато правят безквасниците като празник, то е знак, че не са имали време да си направят квасен хляб при бягството си от Египет. Затова казвам, че Учението е подкваса в душата на ученика. А другото е безквасен хляб – хляба на бързащия, хляба на непросветения. И затова не се яде. Това е, което дават школите или ученията на своите ученици. Те им дават подкваса, за да направят ферменти вътре в душите си – за просветеност, за будност, за знание. И тогава дух и мисъл са едно – мисълта е толкоз осветена, че може да даде израз на Духа. И тогава вече можем да кажем, за Синовете Божии, както и Христос казва Светлина Съм и докато Съм на земята светлина на вашия път. Това не е дързост – това е грижа, която Той прилага с любов и смирение. Защото Синовете Божии са повече от светлина. Докато Съм при вас Светлина Съм на вашия път. Разбирате какво дават Учителите, какво дава една школа, която Той събира около Себе Си – онези дванадесет ученика и онези седемдесет последователи, които Го придружават, за да могат след това да бъдат клади.
Ведно с това, което Той внасяше като духовен прилив; ведно с това, което напояваше бреговете на реката на еволюцията, Той създаваше в душите им онова, което трябва да създаде якост, твърдост, утвърждение. Това бяха вече елементите на обряда – свещения обряд, наречен тайнство! Ето ви Тайната вечеря – съпричастие с битието на космоса, с Логосовата тайна, за да Го ядат винаги. Това е обрядът. Обрядът е съпричастност – Той и всички, които Го съпридружаваха – с Логоса и с Вечната Всемирност. Значи Обрядът, това е приложност на учението, защото е уякчена вяра. Вярата, която има своята обективност и в същото време своята мистичност. Това е обективно приложена мистичност – Ето този хляб е Моето тяло; Ето това вино е моята кръв – една обективна мистичност. Това е Новият Завет, който ви давам. Виждате ли какво дават школите, какво дават Учителите и какво могат да вземат учениците. Приложна мистичност, наречена обряд, но обряд – тайнство. Това е осветеност, това е охраняване, това е ровът на прабългарите, които не са допускали до своя аул чужда ръка и чужди крак. Личното тайнство на Учителя (защото Те наистина идват с лични тайнства) и охранителния ров на учениците – Учението в битието си ще го преповтаря! И както виждате две хиляди години е евхаристията – съпричастността с Бог-Отец и Неговата втора ипостас – Синът Божий, Синът Човечески. Градацията е човешко битие. Смутително е, когато Синът Божий не Го приемем като Син Човечески, но градацията, че човек е един Бог в развитие – в нея няма нищо смутително. Много често казвам – на Иисуса сандалите сигурно са се скъсвали и навярно Си Ги е вързвал. Естествеността не ви лишава от Божественост, защото сте Божия същност. Различна е историята като физика, като биология и историята като Божественост. Затова може да Го оспорвате в Божествеността Му, но не Го оспорвайте в историчността Му, защото това е неоспоримо. Светостта Му не може да не дойде, защото всеки има в себе си моменти на святост. И този момент, ако е едно постоянно живеене – вие сте Този. Това трябва да направи човекът. Ето това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение, Него слушайте. Това е достатъчно да ви го пратят като духовна сила и тогава да извършите акта на едно служение. Не могат да разберат това, че Той идва с една задача, да даде духовно учение. Избран е измежду цялата школа на Есеите, в която Той е учил. Избран е и с тази посветеност е пратен за тази голяма отговорна задача.
Не се страхувам от митологизма, а се страхувам от хиперболата. Митологизъм още има, хиперболата ме плаши. Отделен е въпросът за митичността и за догматиката, но няма нищо смутително в градацията Син Божий – Син Човечески. Като концепция във философията на Плотин могат да го приемат, но като концепция в една религия – не можело. Това е истината – Той им дава Своята сигурност, Той съзижда един вътрешен храм, а след това може да се посещава външния. Нямаше храм Неговото учение за Любовта вън от Него и вън от учениците Му. След това дойдоха материалните изрази. Но трябва да са изградени в душата на човека, трябва в школата да са сложени, за да може всеки от тях да зида, за да се осъществи. И затова каза на Петър: Ти си камък и върху този камък ще сградя своята църква. Никого не лиши от храм в душата. Учителят не дели – сами се делят учениците. Той никога не дели, а те, когато не са доволни, се делят. Или когато имат амбиции, се поставят на съответни вече йерархии – това са ветрове, които винаги ще има. Същината обаче, върхът на Учението – това е волята на Всевишния, изпълнена от учениците: Идете и проповядвайте това Учение по света. Такъв смут в душата на света създават религиите, че хилядолетията не могат да го успокоят, докато не се осъществят. А всички бъдещи школи ще се осъществяват по-ускорено, защото нашия свят на просветеност и будност е много по-обилен. Ако това можете да направите – в смирение без фанатизъм, може да се каже, че едно учение, че едно ученичество е осъществило част от Всемирното битие на Всемирната еволюция, на Логоса и на Бог-Отец. На добър път!
Ваклуш
Пловдив, 1/1993 г.
Учителят няма нужда да се доказва – Той казва!
Всемирността е Неговото битие,
служението е Неговата реалност,
последованието ни е Неговото потвърждение!